Полето се е разляло. Пътят минава с големи плавни завои между полкове царевични стъбла. Далечината е затворена от не високи планини. Прекосявайки котловината на дължина, пътят се изстрелва нагоре със съскане и остри извивки. По средата на склонът бялата ивица се разкъсва от кафяво-червено свлачище около което често се щурат строители. Те подсигуряват свързаността на нишката, за да може тя точно под върха да направи полукръг и да се спусне бързо към следващата долина. Тясна и дълга. В средата и има малко селце с калени къщи в цвят на червена пръст. На Север от него с южно изложение стоеше каменен замък. В него пътят свършваше. От другата страна идваше път-близнак. Двете линии бяха жилките на крилата на пеперуда, селцето беше тялото, замъкът главата.
Стените добиваха оранжев оттенък когато пред тях застана, според хората от селото, черна точка съставена от два елемента. Мъж на кон и кон с товар. Мъжът обхващаше пъстротата и красотата на гледката и нито пръхтенето, нито дърпането на животните можеха да го смутят. От унеса го извади логическото заключение за извора на хармоничността и красотата. Черната точка потъна в тъмният овал на портата.
- Заставам през Вас покорен - в залата вече горяха факли и подкрепяха заникът навлизащ през красивите, украсени с винтажи прозорци. Конникът направи реверанс и свали шапката си. - Позволете да представя на Вашето внимание няколко дребни, но много ценни неща.
На няколко крачки от него на дървен трон загърната в дебела наметка седеше краят на пътя. Само с кимване, тя отговори.
- Свежо консервиран панкреас от южнонилски стогодишен крокодил. Прекрасен, тънките вени още държат течността свежа. Местните го ползват при хронична умора и нощни кошмари.
Стъкленицата от специално бохемско стъкло е била притежание на известен алхимик, отлъчен и забранен от църквата.
Тук на това нежно, гълъбово кадифе, слагам сърцето на западно азиатски черен орел. Изсушено на висок връх сред снеговете на Хималаите. Технологията позволя в ядрото му да остане капка кръв. Изпита при първо новолуние на високосна година носи младост и здраве. Жрецът твърдеше , че удължава живота с поне 30 години. Изсъхналите мускули стрити на прах и смесени с вода от аязмо, премахват бръчки и бели коси.
В този метален сандък, от ковано северно желязо има бъбрек от южноамерикански гигантски прилеп. По специална рецепта е изваден от живо животно и поставен в легло от местни треви. Той сраства с тях. Трябва редовно да се полива с говежда кръв, през тази малка тръбичка и ще продължава да работи. Универсален антидот срещу всякакви отрови и лоши магии. Поставя се в тънък прорез на кожата и за половин час може да изчисти кръвта на човек.
В тази коруба от египетски бряст, Ви представям мозъкът на влюбен тихоокеански гълъб. Тези птици са известни с това, че никога през живота си те стъпват на земя. Женските снасят яйца на гърба на мъжкия. Малкото се излюпва там и там отраства. Когато се влюбят мозъкът им се насища с толкова енергия и химически вещества, че и зрънце от него може да помогна и на стогодишна жена да забременее, а любовни желания изречени над парата от отвара от него, омагьосват с любов до гроб.
Това е тук за Вас. На този хладен под са едни от най-ценните съкровища на нашият свят, малцина са тези които са чували за тях, а още по-малко тези които са ги виждали.
-Цена?- гласът и беше спокоен и уверен.
- Хахаха, цена!!! Аз не мога да Ви ги продам, милейди. Аз не ги притежавам, защото никога не съм ги купувал. Аз съм приносител, съсъд на провидението и спътник на съдбата. Нима обикновен човек може да притежава мечтите, времето, живота и любовта. Кой ще е този титан, който ще поеме на гърба си дисагите с този товар. Не. Те са при мен по тяхно желание, аз дойдох при Вас с Тях. В тази зала слънцето вече се скри, остана само завещанието му в огъня на факлите, но и тези лъчи ще бъдат достатъчно верен свидетел на думите ми. Аз съм мъж, конник и широко пред Вас разполагам резултата от досегашния си живот.
-Как се казваш, коннико?
-Името ми остана при онази която ме роди. Отдавна вече тялото ми не намира отклик на звуците й.
-Как да те наричам?
-Оставете скромната ми особа, тя затворена между тези стени е тъмна сянка в ъгъла. Четиримата Ви гости се нуждаят от Вашето внимание. Те са капризни, но не случайно дойдоха, бъдете внимателни. Ще изнеса факлите. Мисля, че свидетели не са нужни.
Букет от факли гореше на каменният двор. Ездачът спеше на земята в краката на двата коня. Лицето му спокойно в съня беше идеалното платно за отблясъците на огъня, превръщайки го творение на Носещия светлина.
-Коннико, нощта беше дълга. Аз съм уморена твоите другари ...
-Спътници!!!
-Твоите спътници се оказаха интересни, отивам да си почина, ти се занимай с животните, ще ми отнеме няколко дни да се запозная добре с всеки от четиримата.
-Да, милейди!
Шепотът в тъмното идваше от средата на залата.
-Мечти?
-Да?
-Какво сте Вие. Тънки илюзорни нишки. Растящи в нас. Оплитащи си мрежа. Свързващи се по собствена воля и закони. Най-дълбокото и скрито кътче. Владеете нощите и съня ни. Обещавате ни. Побеждавате страха ни. Костите, кожата, жилите без вас са студен камък, а ние красиви статуи.
- Ние сме раните на колената ви като деца. Кръвта на войниците на бойното поле, разпиления им мозък смесен с дребни камъни, пръст и корени. Проклятието от издъхващите на ешафода. Умираме миг преди телата Ви.
Цветът в прозорците дойде с първите песни на птиците. Тя излезе на двора.
-Ще продължа утре. Отиди до селото днес има пазар.
-Да, милейди!
Вечерта слезе със звука на стъпките от покоите й. Залата прие тъмнината и залости вратата.
-Време.
-Да?
-Какво си? Тънко, здраво влакно. Плетеница. Жесток съдия. Удобно седнал на трона си, ритмичен и точен, ти еднакъв за всички. Безкористен палач. Главата ми с корона за теб е проста тиква с обръч от метал. Щитът ти крие те от горест, мъка и сълзи. Неживите си покорил, а живите в трюмове за роби си заровил. Благословено ще е острието, което през тялото ти ще премине и с приятелката ти Смърт ще те венчае. Нали с нея обичаш да флиртуваш? Дано скоро своето тяло сам й предадеш.
-Кралице, а когато бях обещание за Вас? Хоризонт на изгрева от Изток? Мълча и покорно прищевките събирам, жалки еднодневки. Само изпълвам се с погнуса от всеки миг заровен в мен, ей така просто да изчезне. Най-красивите цветя, най-искрените думи, най-ароматните уста. В дълбока тор от ежедневни нужди в мене гният. Ако има край, той ще е спасение
Петлите не бяха първите, но най-силно и ясно оповестиха деня.
- Още ден- тя даже не прекрачи прага на залата, а извика към човека на двора - ще останете още.
- -Живот, какво си ти?
Мълчание
- - Нужда да те назовем? Нужда в теб смисъл да открием. Колко си красив. Колко гладък си отвън, а колко сложен и завъртян от вътре. Преминаваме през теб, през твойте лабиринти. Като в центрофуга изхвърляме ненужния баласт. Как олекват ни душите от твойта топлина и твоят аромат. Колко хора, влюбени в теб, всеки ден оставят на олтара ти духът, искрата и целият си свят. В толкоз чудеса, теб откривам. Любовта към теб врабчетата издига до орлите ,а овцете кротки вълци побеждават. Действие, опияняваш умовете …
- Тихо!!! Тук не съм да си говоря. Какво и как намираш в мен, далеч не ме интересува. Ден съм и ден след ден, и въздух съм, и слънце и вода. Омръзна ми от жалки опити на алчни алхимици. Пропорции, смески, суета … Лъжи!!! Гледам Ви, кралице. Искам да Ви видя, тронът, короната, замъкът и Вас. Споменът за Вас това ще си запазя. Лека да Ви е нощта!!!
Премина светлата част на деня. Вече от час в залата беше тъмно и тихо. Изскърца легло, няколко стъпки, отвори се врата, стъпките продължиха, отвори се врата, няколко крачки и тишината се завърна.
-Любов? – дрезгав, пресипанал търсещ глас
-Да – на границата на шепота
-Защо си тук? Аз съм кралица. Тук няма място за теб. Микроните ти дребни нерви свързани по-възможно най-сложният начин. Те са безсмислица. Пилеене на потенциал. Ти си смърт. Отрова. Твои са труповете под мостовете, те тровят водите на реките ни. Твоя е милионната паплач, дребни, дрипави копелета. Те крадат, лъжат, мамят. Защо си тук? Не ти ли стигат владенията в низините. Тук е камък и метал. Неподвластни са те за теб. Ти си сестра на Лъжата. Отивай при хилавите си поети с рахитичните им крайници. Отивай в манастирите при облечените в черно и самобичуващи се. Техните рани лекувай, тях утешавай, на тях обещавай. Отивай при слугите, конярите, перачките. Тях само може да владееш Дребни, жалки мравки. Мъртъвци, тела с обем, без съдържание.
- Благодаря, Кралице. Аз съм в компания с тези до мен. Ще се поклоня пред Вас и Вашата корона. Ще се вслушам в думите Ви. Ще разпилея над тази долина колкото благодат е останала. Да са меки тревите на поляните. Да е ароматен медът на цветята. Вятърът да е лек бриз, прохладен лете и мек зиме.
Силен удар прекрасна шепота в тронната зала.
-Излез!!!
-Не! Бях повикан трябва да тръгвам!
-Никой няма да тръгва от тук без аз да кажа.
-Нямате власт над тях кралице, те имат свой път.
-Никой няма да напуска владенията ми без мое разрешение. Този камък, тази врата няма да пуснат никой. Чу ли? Никой!!!
-Този камък и тази врата са сбор от подредени атоми, втвърден въздух, илюзия.
- Взимай, тази любов и излез, имаш ден за да напуснеш кралството
-Не!!!
Долината потрепери от мощен рев, двете крила на пеперудата пърхаха, цялата земя се тресеше и под луната светлина създаваше илюзия за вълни. Цветни стъкълца се посипаха по пода на залата. Силуетът на огромна мечка с корона изправена на задните си крака се очертаваше в рамките на високите прозорци. Под кожата на конника започнаха да прозират огнени вълни, очите му пожълтяха и от тях започна да струи светлина.
- В теб има нещо което ще дойде с мен, кралице.
Мечият рев продължи няколко минути на три тласъка. На сутринта. Слънцето нахлу през празните прозорци. В центъра върху тронна кралицата седеше с празен поглед и бяла роба, без дебелата си наметка. От врата на замъка излезе конника с двата си коня. Единият му ръкав се полюляваше свободно, но като чели липсата на едната му ръка изобщо не му пречеше да запази баланс на седлото.
На другият кон беше метнат вързоп от меча кожа. Спря пред търговеца който тъкмо разпъваше цветна сергия.
-Какво предлагаш?
-Амулети
-За какво?
- Помагат за сбъдване на желания, дълъг живот, носят щастие и помагат за споделена любов.
- Нещо за страст?
- Страст? Каква страст? За какво ще му трябва на някой страст?
- За живот, любов, мечти , щастие.
- Глупости!
- Успех, търговецо!
-Лек път, коннико!
Коментари
Публикуване на коментар