Звуците дойдоха от дълбоко. Отначало бледи, след това се засилваха. Птичата песен лъкатушеща между клоните на дърветата. Короните трептяха от звуците. През сложната плетеница на песента се промъкнаха лъчите на слънцето. С тях дойде и усещането за топлина.
- Пролетта идва.
Помисли си го и с мисълта усети свеж въздух да навлиза в дробовете. Дали тези песни щяха да предадат енергия на соковете в студените стъбла. Да ги раздвижат и те да тръгнат да циркулират до най-отделчеените клонки. Да напълнят пъпките на листата, да разпукат твърдите обвивки, да излязат светлозелените листа. Контрастът между тях и ниските температури, да породи еуфория от силата на раждащия се живот.
По кожата започнаха да пробягват вълни със скоростта на електрически заряди, те приятно освежаваха. По-бавно и по-ниско в атмосферата се понесе аромат. Аромат от отиваща си зима, влага и обещание за цветна вълна.
След пет минути в колата реши да отвори прозореца , не целият, но в нея липсваше и песента и свежия полъх. Запита се дали новите листа изпитват същите неща както кожата. Неопределеността между топлината на светлината и студа на въздуха.
- Пролетта идва.
Клише. Жалко, бедно, проста емоция на токова обикновен факт. Какво ги интересуваше пернатите за сокове в дървото, за листата. За тях идваше пирът на плодовете и чифтосването в гнездата. Какво общо имаха звуците, светлината и ароматът? Фрагменти натъпкани в картината. Вратата на офисът автоматично се отвори и затвори. Вътре прозорците изолираха звука, а два етажа по-надолу и светлината. Остана само усещане на хлад по кожата, но и това изчезна и се попи към костите, сля с общото усешане за обикновено. В офисът неща се движеха в темпо, отмренео, подредено. Бюрата бяха умерено неподредени, кошчетата не много пълни. Фразите кратки. Погледите се задържаха повече върху гърбовете на хората отколкото върху очите им. Съзнанието остана изолирано в равномерния ход на мислите. Обикновено - не беше точната дума тук. Нещата се движеха под общата сила, концентрираните мисли, ритъма на перките на климатика. Часовникът беше магистралата на това движение.
Плъзгащите врати се отвориха и излезе на вън. Мигът преди уличните лапи да повърнат оранжева светлина на пътя. Едри парчета сянка прелитаха, обърна длан и върху нея паднаха бели, студени парцали. Без песен на птици. Без аромат.
Коментари
Публикуване на коментар