Неудачно

Неудачна природна картина. 

Слънце постоянно, високо, силно. Очите потъват в дълбоки сенки и губят цвета си. Миг от Онези моменти, които остават на място. Без връзка със спомен, без следа в бъдещето. Само защото неудачно и нелепо интерактират с вътрешния свят на героите. 

Героите, избягвайки от дисконфорта, несъзнателно избягват  отворените пространства и се разполагат в дълбоки дълги галерии. Галерии, пълни с мека разсята светлина и множество търговски ниши, в които законът за ценността на взимането и даването изпълва въздуха до последната алвеола, на героите, първостепенни, второстепенни и статисти.

Цялата система слята в единство е система която създава персонажите, изпълнявайки закона за взимането и даването те се превръщат в действащи лица - първо, в герои  -после. В галериите и на времето му е позволено да се лута, ако не да се връща, поне да се сплита. Там където се пресичаха галериите се случваше това сплитане, преплитане или объркване /значението беше само за попадналия на мястото и се диктуваше от неговите възприятия. 

Сега може да си представим съвсем удачния персонаж 1, по линейната галерия, с линейно време и витрини от двете страни. да се спира за секунда пред една от тях и да се заглежда. Обект 1 зад витрината приема внимание, време и следователно смисъл. Превръща се в персонаж и започва да действа в изпълнение на Закона за ценността на взимането и даването. Персонаж 1 е смъртно духовно същество /по категоризацията на Йоан Дамаскин (ок. 675 – 749 г.)/, а другият /неясно кой номер/ Персонаж, некатегоризиран от Йоан и налагащо се да използваме жаргонното -  Книга.

 Тук на ъгъла на линейната права, на границата на Времевия сплит и/или/въпреки/заради интеракцията на персонажите се промъкна Сол, Сол, Ре, Ми, стъклени перли се затъркаляха по пода, принцесата, която сънуваше бъдещето, въздъхна. 

Книгата отвори страница.  Заглавната буква се вплиташе  в изображението на разрязан нар. Редовете и буквите създаваха усещане за вълна, топла ароматна вълна. Издължени пръсти преминаха през стъклената преграда  и докоснаха страницата, следяха линията на аромата, редовете и сами ги довършваха там, където прекъсваха за по-дълго. Вълната преля на следващата страница, контурите на буквите преминаха през плод зряла смокиня. Взаимодействието между Персонажите ги промени. Кафяви очи гледаха през стъклото нереалните движения на ръцете, които изпреварваха мисълта. Страниците на книгата се огъваха и вече образуваха плетеница от вълни, напомнящи сънищата на Хокусай. Между вълните в малки лодки следващи кривата на водата, се различваха главите на моряците приведени над греблата, отпуснати уморени или събиращи сили за още един тласък. Глави като малки сфери. Като мехури в шупнало тесто. Мехури, изпълващи пространството на материята, мека ароматна маса, увеличаваща обема си и застрашаваща да изпълни всичко.  Персонажът и отражението му се гледаха в/през/от стъклото и само приемаха усещанията на андрогинните ръце, които следваха ритъма на нотите. Дълго потъваха ръцете в субстанцията. Мека, топла, влажна. Героите обменяха вдишване и издишване. Клепачите не мигаха.

Помниш ли ...

Пронизващата болка от неочаквания прорез в пръста, когато разлисти новата книга?

Трепетът как тя сама те намери сред изобилието от други. Нетърпението, с което я отвори отново, за да потънеш в нея. Пулсът на съзнанието, че отваряйки я, ще се изгубиш точно където трябва.

Спомних си я ....

Където трябва ....