-Да чуеш стъпки под луна и тих мирис на липа. Старнно пропълзяване и ни звук, а танци в ритъм глух.
-Тихо гълъб, тихо сова. Късно вече става, не ща да съмва, мила моя.
-Да подгоним нестигани мечти. Не по мисъл, не по план, не по схема,а само с дух и плам.
-Виж и гърдите и бедрата, устните, косата.
В рамката на тъманата врата той нямаше силует, само думите му го издаваха - Като винаги сте безупречно права, но докато усещам туптенето на дланта Ви в моята и главата Ви на гърдите ми, бих приел предизвикателството и на времето. Защото стъпката ми трябва да е с Вашата. Дъхът ми с Вашия. Не това е силната ми страна, но това е желанието ми - И да се сливаш и да не, единственеото което ще получиш е гърба- реплекира тя седнала в стол с гръб към вратата, стол символ на вътрешността. -"Със сетни сили изкачих на един дъх стъпалата към покоите Ви и стоя и чакам. Зная ще влезете, ще ме хванете за ръка и ще спра да се задушавам. Сърцето Ви ще следва моето стъпка по стъпка през неравноделните размери на родната земя. " Отново на същият черен фон повтори фразата той, разбираше се само по белите букви, символ на изразимостта и разбирането. - Стискай пясъка, драги, съжалявам те, сам си го изби от главата сега стискай, единственото което ще получиш.
Право съди, в право върви, правилно е, мили. Прах, изпрах, отпрах. Често, чехъл, чест. Пагона, нагона, серт.
-Лицето, сред клоните на липата и онези треви, топли треви. - едни мисли от едни бели дни на бели редове с черни букви символ на изразимостта и разбирането.
Потъваш в леглото, усещаш тропотта му , идващия тропот.
"Съгледах ангел бял — кръжеше той над мене,
не даваше с криле на бурята да стене,
морето да реве край тоя стръмен бряг.
— Защо си тук дошъл сред гибелния мрак? —
му казах и дочух: — Душата ти да взема.
Изтръпнах. Бе жена. И с красота неземна."
А. Дюма
Винаги съм харесвал венците от треви, венците на твойте коси.
Потъваш, усещаш чаршафите ...
А то трополи, като лудо, трополи не му стига мястото на пустото, иска навън, иска изчадието, през тясното гърло, да се задави дано ...
И блъска ли блъска, не заспива ... изчадие ...
през удар,
един удар
80 за минута прави, един му липсва, на копелето
79 на 1, дгд
Ще го хване
99 на 1, дгд
199 на 1, дгд
дгд, дгд, дгд, дгд, дгд, дгд. дгд, да се задавиш дано, дгд, дгд дгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдг дгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгдгд
Е ...
няма го, дгд
не се лови, неуловимо
не метчай за нищо скрито
Силуета слят с нощта, сигурно щеше да е там, врата е затворена, на нея прекрасно може да нарисуваш сърце, символ на любов.
На хартията глух тон, розова хартия, символ на любов.
"И рано или късно спираш да плачеш. Приемаш, че „така е” и „в това е истината”. Приемаш, че си щастлив и си убеден, че това е истинската дефиниция на щастието – точно твоят живот, тук и сега. Правиш си кафе. Изсипваш го във висока порцеланова чаша така, както го обичаш.Гърдите ти са натежали от неизплаканите напоследък сълзи. От тъгата, която времето не успява да превърне в благородно вино. Тъга, която се е наслоила като бяла мъгла и леко, като перце се стели някъде в гръдния ти кош. Изпълва алвеолите на дробовете ти и сякаш някой сяда на гърдите ти."
Коментари
Публикуване на коментар