Пръстите ми потъват в земята

Пръстите ми потъват в земята. 

Тя е черна . 

Черна от  пепелта. 

Пепелта от костите ми. 

Пепелта която изтича през устата ми. 

Пепел при пръстта, пръст под пепелта.

Покривам лицето си с черен пласт, ръчете ми рисуват всяка гънка. Черно, плътно и поглъщащо. Добре скрити под пласта, остават мимиките и спонтанните реакции. Черното излезе от мен, пепел от костите ми,  изгорели от температурата от бясното препускане на сърцето. 

Как пък не се спря това сърце. Пожара започна, а то пак не искаше, бясно изпопваше кръвта, която ставаше все по-гореща.Огън да бях изпил нямаше толкова да горя. Вените в сините си дубуси издържаха на напрежението, но белите кости ... Белите кости почерняха. Превърнаха се в пепел. И се изляха навън. Сърцето спря. Спря да препуска. Остана само плавния тласък на уморено море. Цялата пепел се изля, в пръстта. Разорана, влажна пръст. Засъхва по лицето ми. Прах от костите ми, мой минал фундамент. Токова гладни псета мечтаеха за бялата твърдост на строежа му. Толкова лешояди искаха да видят разхвърлени белите остатъци на скелета. Слунцето беше приготвило лъчи да подчертае гланца им, вятърт жадуваше да отдели плътта.

Съдбата изигра всички.