Пигмалион

  

Участници: Лидия, Търговец, Пигмалион, Тъмничар

Сцена първа:

Участници: Лидия , руло плат.

Лидия: Алено, царско, леко сукно. Не е за хора този плат. Само високи римски граждани могат да го имат. Няма друг такъв плат в цял град. Не съм чувала и другаде да има. Като събера малко пари ще наема роби да го държат, че от дъските на сергията се наранява. От нас до пазара на рамо ще го носят.

Ще купя 10 роби. Две колони по пет, аз вървя в средата. Тракийци с черни къдрави коси, здрави зъби и силни крака. Не. Близо са до дома си, ще бягат. Черни хора, не става, червеното се губи ... Няма да са роби, местни ще наема ... Ще ги спазаря на ден, ще са по-малко, но повече курсове ще правят. Скоро друг такова платно няма да може да направи.

Трябва да опитам някой от братята ми в съседен град да пратя. Не. Двама трябва да са, един няма да се оправи.

Ама те с работници да ходят, скъпо ще излезе, каруца с кон ще купя, отвътре ще я облицовам с лен и после ще сложа платното.

 Не кон, вол ще взема и ще го впрегна. Не,един, два ще купя.

В другия град ще купя нещо и ще го продам тук във Филипи, така и печалбата двойна ще стане. Още месец да задържи без дъжд, да е чиста реката, да мога да изпирам изтъканото и ще спестя пари.

Къща като римските ще имаме някой ден. С баня, много стаи и олтар за боговете.

Тези които благословиха стана ми в онази буря преди месец. Добре че тогава бях оставила прозореца отворен, че влезе благословията. Най-финото, най-лекото, най-червеното платно под слънцето на тази земя. Не мога да питам жреците кой бог е това, че ще искат дял от парите, а може и целия да ми го вземат. Сега, лека полека, първо къщата да стане.

Сцена втора: Търговец, Лидия

Търговец: Купувам го, жълтица за цялото.

Лидия: Не.

Търговец: Жълтица и десет гроша.

Лидия: Не.

Търговец: Две жълтици

Лидия: Не.

Търговец: Колко искаш?

Лидия: Цялото не може!!!

Търговец: Платното е хубаво, но скъпо. Тук е провинция няма да мажеш да го продадеш.

Лидия: Не ми минавай с тия. За жълтица ще ти дам десет лакътя. Ела утре за още.

Търговец: Добре, сделка. Надявай се на късмет, момиче. Боговете в тая земя са непостаянни, а злините много. До утре.

Сцена трета:

Пигмалион, Тъмничар

Тъмничар: Вода?

Пигмалион: Да, благодаря.

Т: Защо влезе в града?

П: Такава беше волята на Бог.

Т: По негова воля ли ще те бичуват?

П: Да

Т: Ти заради него ли ще търпиш?

П: Да

Т: Ще боли.

П: Знам

Т: Кой е той?

П: Бог

Т: Да , Бог , кой бог е?

П: Бог, Един.

Т: Оххх, добре, че няма да те обесят. Трябваше онази лудата да обесят и нея вече камшика не я впечатлява. Ти наистина ли я укроти

П: Не

Т: Така говорят хората.

П: Не видяха Бог

Т: Кой бог?

П: Единствен който утешава и спасява.

Т: И укротява.

П: Ако искаш.Той изгони дух който беше я обладал и тя се укроти.

Т: Да не дават боговете на човек твоят Бог да му помага. Такава каша скоро не бях срещал. Ти пребит, а утре пак ще те накажат, тя от живот охолен на известна врачка, сега на къра в студ, в жега и в дъжд.

П: Лечението бъркаш с болест. Душата й свободна на полето всеки ден с птиците ще литва, ще пее с тях сърцето, очите ще пият от безкрайно синьо. А тоягата ще ми напомни, че Духът над болката е и над човешките закони. Времето е негова карета, а словата му жребци са неуморни.

Т: Нищо не разбирам от душевните въпроси. В ъгъла има купчина слама. По-бързо и удобно там ще дочакаш сутринта.

П: Благодаря ти. Бог седи на дясното ти рамо. Светлината виждам върху твоето лице.

Т: Не се увличай. Ако занеса чувал с овес утре на площада, палaчът първо мен ще ме накаже.

П: Благословен да си, Тъмничарю.

Т: Дръж твоят Бог далеч от мен.

П: Късно е, твойта роля не отпада. Залости вратата с ключ, до заранта друг да я отвори.

Т: Тук аз решавам. Поверени сте на мен. Или с мен излизаш или прекрачваш през трупа ми. Млъкни сега, че на бузата ти и моят гняв ще лепна.

П: Смъртта вече сита е от човешка плът. Със свойта Той доволно я нахрани. Всички бъдни грехове не ще стигнат отново да отпушат бездънното й гърло.

Т: Ужас. Ти си моето наказание. Не спираш ли за миг? Демони дано гласа да ти отнемат и с него да измъчват в съня им всички празнодумци, клетвоостъпници и измамници на зарове.

 Заключва три пъти

Сцена четвърта:

Лидия при стана за тъкане.

Лидия: Изчезвай Слънце. Бягай. Сестра ти и нейният любовник, тъмнината, тях ги чакам. Тях желая да седнат в тази одая. Свещ няма да им паля. Кротко ще седя. Чарковете в стана ще шумят. Ще им пригласят нишките на червеното платно. Педя, две, лакът, крачка, една след друга. Чувам златото как безмерно са натрупва. В най-дълбоката част на тъмнината, посред залеза и изгрева на светлината, стаята ще превърна в олтар. От южните поля зехтин, маслини, от север плодове, цветя и билки самодиви. Ще пренеса на бога що на стана е поседнал и със сръчност вплита тънките влакна. Утре отивам на рeката. Няма кой да чака вече. Първа трябва да отида при вира с най-бистрата вода. Тихо, тихо ето нещо се раздвижва. Като вятър сред клоните на вековните дървета до къщата в стартото ни село. Птиците обичаха този час. Прохлада носеше ветреца и те се впускаха в игри с него. Тръгва сега платното, като вълните на прибоя, на плаж с пясък фин от жълти люспи, повече от звездите на небето. Те жадно пиеха водата, а тя изтриваше всякаква следа от тях. Изтриваше всяка стъпка, всеки белег. Оставаше гладко и равно поле, чакащо новият художник да остави отпечатък върху него. Под повърхността бавно омекваха мъртвите риби, раци, миди. Песъчинките ги притискаха, смачкваха ги и тях превръщаха в пясък. Пясък който полепваше по босите ни крака докато се разхождахме и гледахме белите платна на корабите. Търсихме там очите на моряците, поглед, помахване с ръка и вик който чувахме, но не разбирахме. Винаги съм се чудила. Под пясъка, освен морските животни, лежат ли и моряци? Попили солена вода, подпухнали. Очите им бели от солта, устата им празна без звук. Без онези думи които крещяха през водата. Думи от които ме стягаше корема и ме заболяваха гърдите, думи като хищни пръсти впиващи се в тялото ми. Когато духът на моряците си тръгне от тях , стават ли те морски животни. Когато станат песъчинки от пясъка, как ги различаваме от животните? Не живеят ли вечно, защото те пак са границата между водата и сушата. Това което са били цял живот, донасят мириса на сол от водата до пристанищата и занасят навътре в морето ароматите на вино и покварата от пристанищата. Пристанищата са възлите в плетката на света. Толкова много стихии се срещат там вода, суша, любов, страст, лъжа. Пристанищата ли са ничията земя на боговете? За това ли тези мъже толкова обичат пристанищата. Там са свободни, избягали от всички правила, чисти от благовидността и мръсни от животните в себе си. Та и приживе те са животни, диви свободни и безразсъдни. Кой ли човек с ум би оставил спокойната пътека в града и би се хвърлил с дървена черупка срещу волята на стихиите?

Фотис! Глупак, как тръгна, къде тръгна? Нима вълните има повече нежност от мен? Нима вятърът е по-желан от устните ти отколкото моите? Животно, черен гръб и жилести ръце, сега си пясък и мека каша на бряг далеч от тук.

Как пада платното. Листа на строен ясен в късна есен. Листата падат, а въздуха не мърда, дебел килим се образува по земята. Покрива света, покрива изсъхналите летни треви. Покри и черната следа на кладата. Голяма черна стъпка, Артем. Последната която остана от теб. Познавах студеното люспесто тяло, то ме следваше по пътеките. Грацоизно се плъзгане върху падналите клони, чувах триенето на кожата му. Случваше се да мерна очите му между листата. Толкова много думи може да кажа за тези очи. Звезден блясък извираше от тях, сила и мъдрост от Олимп, стигнаха до дъното на душата ми, сигурно там те е видяла за първи път, Артем. Бях те скрила на тъмно място, толкова тъмно колкото нощта на целувката ни. Бях те обвила в нежност и музика като ценен диамант. Това изкуши Божествената й мъдрост, това я накра да те пожелае и под сянката на ореха впие двата си зъба в мекото на ръката ти. Жълтият огън подхождаше на русите ти коси, плътта на черепа ти отлетя с дима, остана зъбатата ти усмивка. Доволна усмивка, усмивка на годеник на боговете, за нас простосмъртните останаха костите на ръцете ти, неспособни вече да прегръщат. Черното петно на кладата вплете света, затегна във възел миналото и бъдещето. С теб и без теб. Червените листа на ясена го покриват и сезонът минава.

Платното изглежда лилаво на студената светлина на луната. Залива всичко тя в синьо бяло. Такъв беше цвета на скрежта когато открих следите ти. Ти никога не получи име. Беше мой спътник в дългите ми самотни разходки. Краката ти бяха разкъсали тънката плетена дантела на скрежта. На равни разстояния, тъмни петна. Друг ден, чувах стъпките ти, тялото ти пречупваше клоните под ходилата ти. Здраво, тежко тяло и уверена крачка. Титан. Вярвах, че си титан, оцелял във войната и способен да се опълчи на Съдбата. Способен да разкъса нишката оплела ме в кълбо. Нишката жигосваща кожата ми и превръщайки и я в дебел волски чул. Представях си как с краката пречупваш гръбнаците на всички минали страхове промъкващи се към мен в нощите. Когато ги чуех вечер да цвърчат около леглото ми, виках спомена от стъпките ти. Музика изпълваше стаята, цял оркестър от дайрета и тъпани. Оставях се в пръстите ти, уморена под сноп студена светлина.

Как искам да избягам за ден, за два от този град и дойда пак в гората.

Какъв е този шум, тялото ми, къщата ...

Заспах ли, Морфей да ме погуби....

Сцена пета:

Пигмалион, Тъмничар

Звук от земетресение 

Тъмничар: Ей го, онзи празнодумец пощури боговете. Ще сринат тъмницата ми в опит само него да затрият. 

Стойте! 

Тоз зандан поддържам го във ваша чест и според вашите закони. Ще изгоря езика на този който ви охули. Оставете само да изпълня работата си до край. 

Стойте!

Звукът спира

Тъмничар: На всичките килии, зейнаха вратите. В тази суматоха, всеки който искал е, е вече вън. Светът вече е и по-зъл и лош в тази нощ.

Защо?

Защо мойта чест поискахте курбан да стане. Защо бе нужно на божествения ви свят, моят срам и мойто унижение?

Защо?

Вземете. Вие го решихте. Цялата ми сила и моето достойнство. С тях принасям ви живота си и последния ми дъх. Дъщерите ми в храмовете ви ще служат за хетери, синовете ми гребци в дългите галери. Жена ми, с пепел от плътта ми ще намаже и косите и лицето, ще живее с милостиня от просяците, последни под небето.

Пигмалион: Тъмничарю, спри.

Спри!

Неуко псе, изгубена душа.

Спри!

Бог ти заповядва!

Спри!

Нямаш власт да заличаваш тъканото от Бог. Всички тук са. В твоите килии. Но не ги държат решетки и наказания, а волята Му и Неговата милост.

Т: ПАК ЛИ ТИ!!!

Палач си мой. Мъчител. Що за същество така злорадства на чуждото нещастие. Демон зъл. Угояваш се с мъката на другия. Скоро и кръв ще пиеш, топла свежа, лично ти я нося.

Ти ...?

Ти ...?

И ти си тук ...

Какво се случва?

Спасен съм, мойта чест, моето семейство, живота мой.

Спасен съм, о велики божества ...

П: Богът не хули. Дадено ти беше просветление. Един е Той и теб за жрец избра. Тези катакомби дворец ще бъдат. Палат на Божия дух. Всички тук аз сам ще покръстя. 

Т: Ах, ти, чакай остена да намеря. Кой си ти? Как си позволяваш? С нови думи замазваш ми очите. Бледа сянка на човешкия ни род. Куха статуя от кости, кожа и коса. Кой облече те в тази наглост? Хитрите въженца на твоя бог не ще заблудят ума ми.

П: Кух бях и се напълних. Взря се мен и аз приех. Дъх ми вдъхна и прогледнах. От мене слово ще изтръгна, слово що изсипа самият Той. От теб започвам бивши тъмничарю, сега вестител пръв и повелител наш.

Т: Какво? Аз служител съм на Рим. 

П: А аз гражданин на този град. Но това е тук и е само суета. Душата ти по-близо е до Него, независимо от червената ми роба. 

Т: Какво? Ти си гражданин с червена дреха? Прости преждните ми думи, напоследък много камъни струпа ми живота. Прося твойта милост.

П: Не. Слуга съм твой и кръстител в тъмни доби. Добре си на колене, отречи се от Сатаната и плюй на неговата власт. 

Т: Отрекох се. 

Усещам гълъб в сърцето. 

Усещам слънцето от камъка на твоята килия. 

В очите ти виждам брат си за който толкоз дълго съм мечтал в тази пустош от любов.

П: Зазорява вече. Да вървим към вас. Там чака ни твоето семейство, което тъй лесно опита да изхвърлиш в пастта.

Сцена шеста:

Търговец и парче плат

Търговец: 

За пръв път виждам подобна тъкан. През целият ми път, от раждането до смъртта на най-голямото светило, никой друг не срещнах да умее тъй изкусно нишките да вплита. Тук има тайна някаква или измама. Сякаш жива плът в ръцете ми лежи. С тази жена дали не ме изпитват боговете. Внимателно да прегледам всяка бръмка на сукното, докато борината все още дава светлина. А утре ще ходя на вира да я пресрещна

Чува се шепот: Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека.

 Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява.

Търговец: Кой ...

Кой е тук?

Крадец, убиец или дух?

Имам амулет по-силен от всички вас събрани в едно.

Под леглото ... никой 

В долапа ... пак

Лудост ли сега ще ме споходи, като леля ми на село във вилата с червените стаи.

Дали умря, горката?

Ще ме уважават ли с тази чест.

Ще остане ли този плат с мен?

Не оказва съпротива на ръката ми когато го галя.

Шепот: За всяка работа се иска труд; човек не може всичко да изкаже; око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.

 

Търговец: От него излизат думите. Възлите говорят

Шепот: 

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;

но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,

като младенец говорех,

като младенец мислех

и като младенец разсъждавах;

а като станах мъж, оставих младенческото.

Търговец: Краката ми треперят от тези думи. Какъв е този тътен. Кой разгневи тази молитва?

Сцена седма

Лидия, Пигмалион, Тъмничар, Търговец 

Търговецът 

Търговец: Спри, жено. Къде ти е сукното? Още преди да го потопиш ще ти дам всичкото си злато.

Лидия: Задръж си прокълнатите монети. С тях злото вкарах в моя дом, та нощес след силен земетръс, станът ми превърна се на дървена купчина.

На, вземи едно яйце. От неизвестна птица. Само него спасих от цялата си къща. Първа съм и първа ще скоча във вира, та който бог ме е пожелал, да си ме вземе. Ти яйцето опази и дай го в отплата, за да се намери тайно място за тялото ми на някоя клада.

Пигнолион и тъмничарят идват

Пигмалион: Що за град сте вие тука. Да бях в най-дълбока пещера бих срещнал хора с по-виждащи очи, по-бистър ум и силна вяра в Отца. Добре сте се събрали тука, приемете неговата власт, кръстене се в бистрите води. Приемете новия живот.

Лидия: Кой си ти. Какъв живот? Какъв Отец? Да те маха по-бързо тъмничаря, който явно води те за бой, че ще съсипеш цялата ми смърт.

Тъмничар: Млъквай кучко. Слушай внимателно човека. Той душите ни лекува и носи изцеление. 

Лидия: Все ми е тая. До вчера имах живот, къща и планове честити, сега си търся камък за врата.

Пигнолион: Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;

но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Търговец: Кой научите на тези думи?

Лидия: С този шум падаше платното от моя стан.

Тъмничар: Той е римски гражданин с висока позиция в обществото. При най-добрите учил е риторика.

Пигналион: Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,

щом любов нямам,

ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Търговец: Колко струва цялото ти знание?

Лидия: Научи ме.

Пигмалион: Коленичи в реката, дете. Коленичи и моли се само за душата. Търговецо, даром ти давам, даром да дадеш. Никой от вас вече не е под властта на Злото.

Търговец: Словото избухва дълбоко в мойта гръд. Думите напират, даже задушават ми небцето.

Лидия: Вземи яйцето ти, спасител и гробар на старото ми аз.

Пигмалион: Какво е сърцето на това яйце? В ръката ми тежи, като вечност цяла, огъват се и колената под невероятна тежест 

Тъмничар: Поседни на камъка, човече.

Търговец: Не издържам. Тези думи жигосват се в плътта ми. Хайде жено, тръгвай с мен, имам нужда от твоята подкрепа. Идвай Тъмничарю. Всеки срещнат се нуждае от тези думи. Всеки срещнат ще спасим. Срещо петак ще осветяваме душите. 

Лидия: Но нали даром трябва да дадем?

Търговец: Даром ще получат прояснение, но за спокойствието ще даряват ни с петак. Колоните ти в твоята тъмница, ще ги позлатим. Ще изпишен думите за да ги види всеки и ще даряват,  докато не изкупим цялата поквара на града. 

Тъмничар: Моята крепост, палат от злато и сапфир? Защо още стоим тук сред този прахоляк?

Лидия: Повече от всичко що някога съм виждала в краткия живот. Води ни, Търговецо. 

Лидия, Търговец и Тъмничаря се отдалечават

Пигмалион: Това яйце с крехката черупка събрало е живота и новия ни свят. Тежи и ако го пусна, ще разцепи цялата земя. Огън от недрата ще изтръгне. 

Съсъд съм твой, Отче. Укрепи ръката. Дадохме им думи, дай сега и време. Дай им милост, а мен ме вкамени. Безмълвен камък да съм, всичко веч от мен изтече. Останахме сърцето ми, едно яйце и Ти. Не съм достоен във вашата компания. Нека се превърна в защита от вятъра на пътници случайни. Да бъда дом за гущери и змии. Птиците гнезда на мен да правят. Край мен да се срещат влюбени сърни. 

Нека да доживея жътва на словата. Думите да видя превърнати в дни. 

И ако някой, някой път преброи и дните.

Синът ти сам да дойде след последните си битки. Да му дам Света, съхранен от Сатаната и да стана пясък под слънчеви лъчи.