Никой не обещава на деня слънце и луната не е наречена за нощ. През кървави синори се срещат, две убийства се раждат и ние бягаме, крием се. Едно само небето разполага полето за сбора от събитията в нашия ден.
Никой не обещава на човека денонощие, животното не е родено за смърт. Животът на еднодневката не е мерна единица, дървото не е вечно като камък. Слепи се ровим в нас, търсим да измъкнем жилото на луната, мечтата за студено бялото, чистите води на приказките, осветени ограничени сцени, магически тайни и заклинания. Докато златото на зенита ни залива и прояжда нарочената ни защита, извира в нас най-студената тайна, разрушената клетка на звяра стой за символ. Той препуска, в устата му е сърцето на човек, артериите все още провеждат кръв към душата, на границата те ще се скъсат. Червеното ще залее и оцвети спомена. Едно куче, което след това ще е вълк, след това лисица, след това змия, след това муха, ще легне уморено и ще чака господар, с повод оплетен от скъсани вени и остен от изсушени мили слова.
Коментари
Публикуване на коментар