Продай-купи

     Дълбоко сиво е небето. Всички чакат. Въздухът виси неподвижен между разминаващите се хора по улиците. На смрачаване витрините и светофарите блъскат с цветна светлина лицата. В началото на този месец се появиха първите дребни търговци. Те плахо стояха в полусянките на страничните дворове и безистени. Оглеждаха се скрито под шапките и държаха небрежно ръцете си в джобовете. Някои са майстори с чирак и стоят по двама. Търсят най-отчаяните минувачи. Тези с хлътналите глави между раменете, с отчаяния  и тъмен поглед. Черни дребни точки откъснали се от сенките и блуждаещи по сивия фон на тротоарите. Вървежа им е характерен - провлечена походка, бавна и в права линя. За тях живота е дълбока траншея, очите са уловени в мрак, съвестта ги смачква с това което е поела. Търговеца подхвърля монетата, тя подрънква един два пъти и пада с аверс на горе. Цифрата блести и отразява светлините на улицата и ги фокусира в бездънния поглед. някъде там в тунелите на главата, светлината изстрелва ръка напред, тя скрива в шепата си всички искри. Черно парче от яката се откъсва и пада съскащо на земята, чиракът или самият търговец, притичва с клетка или примка и го улавя. На мястото от което пада парчето остава сиво петно.

    Помощникът на хлебаря наблюдаваше в почивките си , как ден след ден търговците излизаха все по на светло и хвърляха все повече монети. Нощта настъпваше по-рано и заедно с нея, в началото плахо после по-уверено и динамично звън изпълваше целия град. Носеше се на вълни по улиците, понякога две асинхронни вълни се сблъскваха на някое кръстовище и го заливаха звънтящ дъжд. Търговците с пълни капани и примки, минаваха поркай хлебарницата и си тананикаха весело.

-Продай-купи, за чай си имай ти...

    Спираха се пред хлебарницата за геврек и кифла, учтиво подаваха монета на Помощника и продължаваха бодро. След работа той дълго гледаше монетите, жълти и нови. В тях лицето му придобиваше изкривено изражение. Досущ като хлябовете които не втасваха добре. По улиците се срещаха вече хора с чисти, сиви палта, те вървяха леко, при някой даже изглеждаше, че не докосват пътя. В кулминационната вечер, целият град вибрираше, песни и звън сновяха между къщите, прегръщаха, хората, издигаха се нагоре заедно с пушека на комините, слизаха на долу с бавните снежинки. Мислите бягаха уплашени от главите и хората живееха със силата и енергията на тази музика. В мазето на хлебарницата беше тихо. Помощникът постоя няколко минути усети преминаването на няколко бързи мисли, успя да ги преглътне и да ги скрие на сигурно под жлъчката си и излезе. От входа на града се появи леко и ниско бумтене, целият звън спря, тишината помете всичко по пътя си. Бумтенето се засилваше, металният звук на река от монети  се разля по подготвения плацдарм. Огромна черна карета по формата на замък с кули се носеше на педя над паветата на централната улица. Когато се изравни с Помощника, кочияшът впери сив поглед в очите на младежа, успя да изгради тунел с тишина и му подаде чисто ново сиво вълнено палто.

- Съвест, продай купи за чай си имай ти!

Снежинките не падаха вече върху бялата риза на Помощника, мислите се гонеха и цвърчяха  под ключицата, едната изхвърча през дъха му, захапа яката  и се превърна в тъмно петно.

Търговецът на съвест излизаше добре натоварен от града