Знахарката

      Тръгна си когато луната свършваше. Тръгна си и никой не разбра кога е станало. В тъмното на нощта, с помощ от вятъра и под съпровод на сова.          На сутринта Земеделецът бил дошъл както е обичаят. Поляната била отъпкана добре и широка следа водила към гората. Беше тичал почти час докато краката му не се преплели, едвам се върнал.      Извикаха Ловеца. Той използваше последните лъчи на слънцето да огледа. На поляната беше трудно да се разбере какво е станало през нощта. Цялото село беше минало и оставило своята следа.  - При втори петли се събираме. Пет човека. Една луна няма да ни има.      Нямаше доволни от решението на Ловеца, младите искаха да тръгнат веднага, старите пресмятаха колко жито ще загубят от липсата на пет здрави мъже в жътва. Все пак едните усещаха, а другите знаеха, гладът може да убие неколцина, но спрат ли да си помагат ще загинат всички.       В тъмното се събраха, дружината и трима старейшини. Ловецът прерови торбите, изхвърли няколко неща, върна някои да

Китсуне*

 Слънчев лъч в зимен ден е най-близката връзка с острие на нож. Болезнена светлина. Границата. Ивица земя между дърветата през която няма да  мине никой. Там е от някога и заради някого. Най-добрият и верен приятел на листата които падат, скоро ще посрещне с радост и снега.

Някъде в линейността на елементите, лисица, без видим белег за възраст,  очаква времето. Пътник, с машинални крачки и раница, следва мислите на целта си. Космите на лисицата следват вълните на вятъра, космите от брадата на човека са в такт.  Стъпките му екзекутират тишината със смъртните викове на изсъхналите листа. Твърдите подметки пречупват гръбнаците им и натрошават жилите.

Лисицата е спокойна, обещано й е.

Звукът изчезва в посока на вятъра, скрива се между меките мъхове и чака.

Бледа и мека е човешката ръка, протегната и с разтворена длан тя прилича на парче откъснато от платното на кораб. Силна буря потопила човешки души сред тонове трупове на дървета. Останалата бяла тъкан е пропита с проклятието на безверници.

По носа на лисицата танцува аромата на кръчмата от пристанището. Смехът на леки жени я дави, спира въздухът й, острите псувни на капитана преминават през носа й се забиват в очните ябълки. Жълтото на очите й потъва все по-дълбоко, капките се стичат от клепачите й и вятърът не успява да ги изсуши.

-Тръгвай пътнико, тя е там. Не те очаква, изпраща те. Аз ще си поговоря с времето, но то ще дойде. Ти тичай …


*Китсуне (на японски: ) е японската дума за лисица. Лисиците са често срещан обект в японския фолклор; на български, в този контекст, изразът китсуне се отнася за тях. Историите ги изобразяват като интелигентни същества, притежаващи магически способности, които растат с увеличаването на тяхната възраст и мъдрост. Една от най-важните им способности е, че могат да приемат човешка форма. Докато в някои фолклорни истории за китсуне се твърди, че използват тази си дарба, за да мамят другите – както често правят лисиците във фолклора – други истории ги изобразяват като верни пазители, приятели, любовници и съпруги.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Пандемичен, сутрешен сън 10:30

Знахарката