Знахарката

      Тръгна си когато луната свършваше. Тръгна си и никой не разбра кога е станало. В тъмното на нощта, с помощ от вятъра и под съпровод на сова.          На сутринта Земеделецът бил дошъл както е обичаят. Поляната била отъпкана добре и широка следа водила към гората. Беше тичал почти час докато краката му не се преплели, едвам се върнал.      Извикаха Ловеца. Той използваше последните лъчи на слънцето да огледа. На поляната беше трудно да се разбере какво е станало през нощта. Цялото село беше минало и оставило своята следа.  - При втори петли се събираме. Пет човека. Една луна няма да ни има.      Нямаше доволни от решението на Ловеца, младите искаха да тръгнат веднага, старите пресмятаха колко жито ще загубят от липсата на пет здрави мъже в жътва. Все пак едните усещаха, а другите знаеха, гладът може да убие неколцина, но спрат ли да си помагат ще загинат всички.       В тъмното се събраха, дружината и трима старейшини. Ловецът прерови торбите, изхвърли няколко неща, върна някои да

Ръце без сила и харман

 Нощта е ранна. Светлината синя, няма и помен от жълтото на слънцето. Навън, зад стените на къщата, сигурно е студено, суха скреж оформя пейзажа. Лявата ръка лежи изтръпнала под мен. по вените притичват полкове мравки. Не я усещам. Ръката която поета нарича  - десница. На тези години оформена в крепка десница. Струйката на Света трябва да преминава през свития й юмрук. Време, Пространство, Материя свити до точка. Длан-център. Ръка-извор. Ръката нито символ, нито език. Ръката оръдие, средство, ръката-аз. Връзката ни с другите. След загубата на пъпната връв, тя я замества. С нея се свързваме, с нея докосваме, с нея показваме, с нея удряме. Ставите са проектирани удобно за прегръдка, така че да обменим  топлина и емоция. Колко лесно се чупят и как боли, когато ги насилим в неестествена посока.

Тази нощ, в ръката, сега безсилна, в кухите й вътрешности се пренасят малки трополещи топчета, сигурно скреж. събира се в дланта и се пръска по пръстите чак до върховете им. Ръката-крайник, далечен бряг на сърцето. Безсилна.
Пирон през дланта убива всяко движение. Ръката остава пенпендикулярно на тялото, жест красноречиво подканващ за прегръдка, жест изкушаващ. Тази прегръдка никога няма да се случи. Обещанието на две ръце, геометрично разположени спрямо тялото, ще остане неизпълнено. Светът ще примре в очакване на прегръдката, ще се изгуби в желанието да потъне в кръга сключен между ръцете. Плътта ще се вплътни около пироните, но ръцете ще са безсилни.
Ще се довърши ли прегръдката?
Обещанието породило желание ще разоре ли морето, вълните ще вплетат ли  Време, Материя, Пространство? Ще се създаде ли Свят от Прегръдка, без Прегръдка?
Безсилието и поривистото Желание, две деца на безпътен Хаос. Два здрави коня. Ще отъпчат хармана на който сме готови да изложим плодовете си. Те оформят кръг в който са се пръснали семената, вятърът ще отнесе плявата, остават гладки жълти зърна, децата на Слънцето.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Пандемичен, сутрешен сън 10:30

Китсуне*

Знахарката