Докато влизаше в светлата стая се чуваха само стъпките й. Двамата асистенти й помогнаха да легне. Фризьорът оправи косата й, гримьорът дооправи цвета на лицето.
- Десет минути -обади се първият асистент.
Тя лежеше. Бореше се да забави дишането си и да изтласка кръвта от лицето и крайниците си. Това беше третата й роля за днес. Адреналинът рушеше всичките й усилия.
“Боже на духовете и на всяка плът,
Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят!
Сам Ти, Господи, упокой душата на починалата Ирина
в място светло, в място злачно, в място прохладно,
където няма никаква болка, скръб и въздишка.
Всяко съгрешение, което е сторила с думи, или дело, или мисъл, прости, като благ и човеколюбив Бог,
тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши.
Един Ти, Господи, си без грях:
Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина.
Записът звучеше ясно и с умерена сила. Помагаше й да постигне вцепенението към което се стремеше. Слухът беше едно от нещата които изключваше първо. Звуците обаче оставаха да се плъзгат по кожата. Финните въздушни трептения изключваха рецепторите й, изпълнявайки хилядолетната си функция. Религията беше превърнала този момент в точка. Преходът между материята и духа. Точката на вселена, от която тя се свършва и заражда. Изчезването на телата ни отразяващи светлина от свят създаден от отразена светлина и преходът им към свят от светлина.
- Ива, Ива – първият асистент седеше наведен над ковчега и я докосваше до рамото – Айде, имаме час до следващото представление.
Нови дрехи грим, прическа. Стаята е със същите размери ковчегът от най-скъпите. Зад стъклото тя вижда два стола. Само най-близките. Пред тях е много трудно. Те познават всяка извивка на тялото, всяко изражение на лицето. Приживе още са прескочили съзнателното общуване, подсъзнанието е изградило връзка в кухото пространство на душите. Тонове книги са опитали да обяснят едно несъзнато свързване и нищо, то остава загадка. Сега, тук тя трябва да влезе и да запълни свободните валентности на една духовна връзка.
*************************************************************************
- Здравей.
- Здравей. Ще чакаме ли Ива.
- Да.
- Как мина при теб?
- Бива. Три представления. Всички с много публика, на последното вече ме болеше главата.
- От липсата на кислород. Трябва да репетираме още малко дишането. Първото което стимулира адреналинът са белите дробове.
- Разбирам. Утре репетирам, ще остана след това.
- Здравейте!!!
- Здравей!
- Здравей!
- Как си? Изглеждаш бледа.
- Благодаря, Жоро. Имах четири. Последното беше много трудно. Ще се оправя. При вас как е?
- По принцип нормално, но се увеличават. Ужасно е влизането от едно в друго. На четвъртото и аз бях абсолютен аут. Утре как си? Ще имаш ли време да помогнеш на Мария?
- Трябва да съм почивка. Мислех даже да не репетирам, но ще мина. Какво трябва да правим?
- Кислород. Още се опитва да задържи дъха си, а не да контролира нещата.
- Трудно е факт. После и друго ще изскочи, но ще мина. В колко, Мария?
- В 19 трябва да свърша с репетицията, мислех след това.
- Жоро ти ще дойдеш ли?
- Аз съм пак тук, само за сега имам пет.
- Ухааа
- Ухааа. Сто процента ще изскочи нещо в последния момент.
Трите фигури се отдалечиха от тъмната сграда и поеха по осветената алея. Мълчаха . Потопиха се в сумрака на дърветата.
-До кога ще продължава това?
- Хахаха, супер си Мария. Ние не знам защо е това. Аз лично вече не знам. Ива, ти?
-Все тая. Трябва да спрем да го мерим с време. Не става. С времето не става. Изобщо „Кога. До кога“ не е въпрос, а „Защо“ е толкова път, че няма отговор. Къде отиват, това ме интересува.
Млъкнаха. Влязоха в общежитието.
-Чао.
-Чао.
-Чао.
******************************************************************************
-Легни по гръб. Къде отиват според теб, Мария?
- Загиват. Не преживяват болестта.
- Защо сме нужни ние?
-На близките е тежко, искат да се сбогуват.
-Коя си ти в тази роля?
- Аз съм тялото на техния близък...
-Ти си техният близък. Никой не се сбогува с тяло.
-Не разбирам.
-Обичаш ли някой?
- Аз... не знам.
- Усещаш ли някой близък?
-Теб, Жоро ... нямам други приятели
- Мария, тялото ти умира там. То не ти принадлежи. Ние всички си приличаме по едно. Не обичаме. Нямаме родители, братя, сестри. Приятелите сме за десет минути на ден, не е случайно. Нашата ниша за близост е празна. Ние трябва да поканим в нея да влязат нуждаещите се, да им дадем срещата която търсят. Сега се отпусни, не го мисли. Създай мястото за срещата. Търси, търси. Мехур. Без време ...
****************************************************************************
-Мария, Мария...
-Как мина?
-Мисля че успя да се спусне, но се уплаши, явно е малка още.
-Тръгвам. Викат ме в офиса. Среща с агент. Стискай палци.
-Успех!
****************************************************************************
-Здравейте!
-Здравей! Ива?
- Да.
-Благодаря ти, Иване. Трябва да останем двамата.
- Ива, от три години си в трупата. Чудесно резултати. Кое смяташ, че е най-важно за добрата ти подготовка.
-Работата с режисьора.
-С другите с които работи не постигат твоите резултати. Работиш ли сама?
- Да, опитвам.
- Ива, хора като теб в момента са основата на запазване на обществото ни. Вашата работа е една от най-важните, редом с лекарите и учените, вие спасяване човечеството. Резултатите Ви са изключителни, трябва да се мултиплицират. Нашето предложение е да поемете своя трупа. При едно условие, не трябва да спирате с представленията. Ще бъдат намалени като бройка, но не могат да спрат. Актьорите в трупата ще осигурим ние. Ще трябва и нашите специалисти да Ви помогнат в изграждане на стила на работа. Приемате ли?
-Имам ли избор?
-Вие, да. Много хора в момента обаче зависят от това, те няма да имат избор, ако се откажете.
-Разбирам.
*****************************************************************************
-Здравейте, аз съм Ива. Не ме интересува как се казвате и кои сте. Важно е кои може да бъдете, по-точно какво може да направите и ще го направите както кажа аз.
*****************************************************************************
- Здравей, Ива колегите са впечатлени от вас. Сега да видим как да подобрим нещата.
- Да ги подобрите? Има ли нужда?
- Винаги има нужда. Или ти си бог?
*****************************************************************************
- Ужасно, днес в централата ме направиха на салата.
Двете фигури бяха спрели по средата на алеята.
- Това им е работата. Сега може да разберем защо всички режисьори са толкова кисели.
- Тези биха всичко. Нищо не разбират. Само кабели и апаратура. Как е Мария?
- Не знам, няма нищо официално, агента само ми намекна, при последното представление е изпаднала в кома.
- Ужас!!! Опитала е нещо ново!
*****************************************************************************
- Почти липсва периферна нервна система. Не работи. Не мога да засека нищо по нервите, нула. ЕЕГ е пълен абсурд, не би трябвало да е в съзнание, виждал съм по-добра дейност от хора в кома.
- И? Какво от това? Видя я, говори с нея. Резултати няма да коментирам. Последните 6 месеца има 100% успеваемост, още не може да открием друг такъв актьор. Ясно е, че двете неща са свързани. Трябва да открием как.
- С тази апаратура толкова.
- Трябва!!! Ще спасим хиляди
*****************************************************************************
-Не издържам вече. С тези изследвания ме побъркват. Не ми остава сила от цялата борба с това електричество. Ако не го изолирам ще дам на късо. Тези представа си нямат какво правят.
- Мария още не се събудила.
-Охххх и това … имам идея. Тази вечер ще направим представление за нея. Аз ще играя, ти ще я изпратиш.
-Ще помогне ли?
-Все на някого ще помогне в най-лошият случай няма нищо да промени. Тази вечер. В десет в моята стая.
*****************************************************************************
Едно от последните неща които успя да усети от средата около нея беше движението на въздуха при отваряне на врата. Да влезе без товар на очакванията в пространството за нея беше лесно. Неподозирано лесно. И много различно. Нямаше преход, нямаше търсене. Заживя в корпускулата. Място живо. Място светло. Баланс. Осъзнато усещане. Не беше попадала в толкова завършено пространство. Не очакваше нищо. Време изградено от срещата. Промушвайки се между пластовете му я обливаше музика в меки, обли форми. Температура на прегръдка. Аромат на близост. Място от което не може и не трябва да си тръгнеш.
Отвори очи. Видя очи.
-Тя е там с теб. Няма да се върне. Аз не бих. Знаеше ли за чувствата й?
Иван вече гледаше напред.
-Знаеше ли?
-Нямам представа. Беше важна за мен.
- Вашето място е там. Бил си там. Защо се върна?
- Трябваше.
- Не трябва. За нас, нищо не трябва тук, ти си кретен , ако не го разбираш.
-Не знам, Ива. Това ме обърква.
******************************************************************************
-Ива?
- Да.
- Това са документите ти от изследванията. Две папки. Обикновено се събират в една, за теб са две. Сега сме сигурни и спокойно мога да те обява за мъртва. На базата на това тук.
-Имате тъпа база.
-Факт. Но само нея имаме. Така успяваме да помогнем.
-Какво помагате? На кой? Една последна среща, едно сбогуване, това ли е помощ. Половината представления или повече не се получават и Какво, на останалите давате спокойствие. До кога? Те са загубили най-близките си, много от тях децата си, а вие ги залъгвате с представление. Помагате, глупости. Не знаете какво става, не знаете как да спрете болестта и залъгвате хората за да не ви разбият тъпите глави. Помагате, само на себе си помагате.
Човекът се приближи до Ива. Извади телефонът си. Натисна няколко пъти екрана и го поднесе през очите на Ива. Блондинка четеше новини. Надписа под нея беше нещо което Ива не беше виждала.
„Днес двама са излекувани"
На фона на кадри на претъпкани улици. Хората бяха най много на трийсет години.
-Грешиш, 1% са успешните представления. Днес. Когато ти играеш може и да са 2%. Тези хора там са успешните представления. Не знаем защо. Сама прецени дали си заслужава.
Вратата се отвори. Някаква жена подаде документи на мъжа. След десет минути мълчание той се обърна към Ива.
-Иван е изпаднал в кома по време представление, две седмици след Мария. Под карантина си.
Коментари
Публикуване на коментар