Къща на север

Здравейте, Скъпа

Обикалям отново градчето. Позволих си да изляза от центъра и да се тръгна по крайните улички. Хората са по-малко, пространството е по-тихо, гледката е по-дълбока. Обичам северната част. Тъмният връх привлича с тъмнината си. Тъмнозелено което в облачни дни достига черно. Хващам се как  отивам все по-близо до него. Наум изчислявам разстоянието във време. Тук са едни от най-старите къщи.

Беше топъл ден, облаците тъкмо спряха тежко на върха и заслизаха надолу, а аз минавах по последната уличка преди гората. Дървета стояха, получерни удивителни, препинателни знаци на възхищението. Всичко се бяха изпокрили в очакване, а и по северната страна на къщите ги нямаше традиционните пейки за почивка на местните. Освен една. Пред мръсно бяла къща, имаше малко уширено място от утъпкана пръст. Пейка залепена за стената на къщата и каменна чешма срещу нея. Всички прозорци на къщата бяха обърнати на север. Сигурно това е единствената така къща в това полукълбо, трябва да проверя в книгите. На пейката приведен седеше старец, загледан хипнотично в чучура. Уморен и поразен от нереалността на гледката, спрях. Старецът не ме погледна. Колкото по-дълго стоях, толкова повече ме беше страх да прекося линията между него и чешмата. Капките започнаха да вдигат малки облачета прах. Човекът въздъхна, затвори очи и се облегна назад. Лицето му побеля, а дишането изчезна.

-          Добре  ли сте?

-          Да.- въздъхна той

-          Помощ?

-          Не, благодаря. Пак заваля.

-          Да, тъкмо имаше нужда. Вода трябва на живота.

-          И на смъртта

Последното бяха най-нелогичните думи които съм чувал, седях и и не знаех как да продължа, май и не се очакваше. Разговорът беше приключил и трябваше да тръгвам.

-          Не си местен. Не знаеш, нали?

-          Не

-          Просто е, седни …

Планината има два върха, близнаци, от позицията на градчето се вижда само единият. Между тях има голямо езеро. Толкова са стръмни бреговете на езерото, че са недостижими през върховете. На дъното на езерото има пещери през които то се отича и именно те могат да бъдат използвани за вход към котловината. При много сухи години, водата в езерото свършва и пещерите са празни. Тогава долината на градчето умира, реките и чешмите пресъхват. Имали е периоди когато града е бил почти унищожаван от сушата. Някъде там някой е измислил, открил или му е било открито. На двата края на езерото, точно под върховете са пращали влюбена двойка. Построявали дървени къщи оставяли им храна и дрехи и си тръгвали. Винаги след това започвало да вали. Езерото се пълнело, поради особеностите на терена, двете къщи оставали разделени, докато езерото не пресъхне. От единият до другият край бреговете не се виждали. Случвало се при следваш сух период да намерят двамата живи, по-често обаче намирали останките им. Изработили даже схема колко е била силна любовта, ако благоприятният период е кратък 2-3 години и намерят двамата живи, не е било силна и искрена любов. Ако периодът бил дълъг 9-10 години и двамата умирали, любовта била истинска. Някои започнали да се възползват от обичая и изпращали забранените и неудобни отношения за да спасят честта и името на семействата си.

Аз бях там. Тя беше дъщеря на коняря ни.  С брат ми прекарвахме дълги дни в игри с конете. Баща ми подозираше нещо, но не знаеше кой от двама ни е инициаторът на честите посещения в обора. Когато сушата дойде, той я изправи пред градския съвет. Вярваше, че това е младежко увлечение и за кратък период ще премине. Тя само трябваше да избере с кой да отиде. Истината беше, че даже не беше увлечение, беше от онези искрени детски приятелства. Баща ми с еснафската си същност отказваше да разбере това. Объркана и уплашена тя не разбираше какво става. Нещо в кафявите очи ме дръпна в онзи ден и аз направих крачка.

Поправяха и зареждаха къщите докато не дойде дъждът. Дъното на езерото е толкова стръмно, че даже и когато не пълно до горе е невъзможно да го прекосиш. Когато водата се повиши остава само да чакаш и да пестиш храната си. Намират се малко мъхове и корени, които стават за ядене, но не са достатъчни. Не броях дните, за това когато се появи първата дъсчица не знам кога е било. Парче от дъска с което бяха сковани бараките ни, с малка вдлъбнатина върху него и един орех. Това беше дажбата ми храна за два дни. Взех ореха, откъснах едно цвете и реших да го пусна на обратно, но течението връщаше всичко към в моя бряг. След няколко неуспешни опита, бях целия в пот и уморен. Вятърът подухна и ме охлади. Откъснах парче плат забих го на клечка, направих платно каквото бях виждал на корабите на кея и го пуснах. Дъската първоначално неуверено, след това спокойно заплува на обратно. През няколко дни пристигаше дъсчица с парче храна, а аз връщах дъсчица  платно от дрехата. Така се случи и първата ни целувка, с парче пожълтяла ябълка от което тя беше отхапала. Усетих аромата на устните й. Написах и първото си признание към нея. . С въглен върху плата. Убеждавах я ,че ще издържим, че краят е близо, че я искам, че ми липсва. Най-трудно беше зимите.

Около езерото се намираха ниски храсти и ако цяло лято събираш сухи клони те едвам ти стигаха за мъждукащ пламък през зимата. Тогава беше и невъзможно да си говорим. Когато идваше пролетта пращах и аз коренчета от цветята по моята поляна. Тя ми изпращаше косите си, аз ги слагах под главата си и така заспивах. Излегнат на тревата съчинявах писмата си до нея. Там губиш усещането си за тяло и ставаш част от въздуха, с нея плувахме над водите на езерото. Голи аромати. Заедно.

Една вечер забелязах, че нивото на водата пада под ръба на брега. Бях напълно изтощен. Колко дни минаха преди да се пресуши езерото, не помня. При ниско ниво беше невъзможно да се изпращат или получават дъски.

При мен се изкачиха мъже, сложиха ме в един кош за грозде и ме върнаха в селото.

Бяха минали 18 години.

Намерили я мъртва. Бараката разрушена, останали 2-3 трески. Скелета полегнал пред малка ниша в скалите, вътре подредени платната.

Стоях под поройния вече дъжд. Водата ми пълнеше и се изливаше от обувките. Вече исках да си тръгна.

-Съжалявам -зачаках одобрение да тръгна.

-Докато лежах в леглото и се възстановявах, баща й дойде и ми  донесе писмата ми до нея „Тя не можеше да чете“, остави ги и излезе.

Както казват  „Смъртта не иска  душите на мъртвите, а мъката на живите“.

-Татко, хайде – девойка излезе от къщата, погледна ме бързо и се захвана да помага на стареца.

Останах да гледам водата от чучура докато дъждът не спре. Гората беше потънала в бялото на мъглата, сумракът помогна да изчезне всяка следа от планината.

Живот под облаците.