Иван Иванов

 Трябва някой ден да разкажа това. така както го знам. Без украсата и без точностите. Странно, необяснимо, но реално. Историята на един род. Започнал с раждане. Някъде  в тъмните години на средновековието. В България е добре да го определим на безвековие. Хора изскачащи от тъмнината на годините сякаш не са раждани. Кой на кого е прародител няма смисъл даже да опредаляме. Така започва историята на всеки род. Пръканли се в горите и планините. Искри във времето. Светулки-еднодневки. Бягали двама, през гората. Там ги стигнала нощта. Нощ с буря. Страшна буря, родена от съзнанието на човек бягащ за живота си. Мъжът потънал, изчезнал. Изяла го гората. В овчарската колиба стигнала само жената. С болки  започнала да ражда. Да ражда онази мъка по изгубения мъж и родната къща. Овчарската колиба, наподобяваща вълча бърлога, с влажни стени и скупчени на глутница хора. Преди пъвия плач на детето тъмнината потулила всяка светлина. Даже не било плач,а тихо хлипане, сред вайкането на жените и заклинанията на мъжете. Тъмннината настъпила и владяла до сутринта. Светлината заварила малкото тяло завито в косите на майка си. Жената издържала още два дни преди душата й да спре да се бори. Минават бързо годините с ритъма на овцете. Ритъм подклаждан от нуждите. Продължила жилката на спасеното дете. Помни се , във всяко поколение едно от децата се раждало в пълен мрак. Сякаш тази нощ всичко забравяло как се гори и как да произвежда пламък. Децата родени в тези нощи, след това били обикновенни, тихи, незабележими. За тях се сещали само следващите поколения, когато в тъмна нощ се случи раждане и ни кремък , ни кибрит не хваща. Тогава хората започвали да връщат спомените и се сещали за историята на някой сродник.

-Кой бутна чинията? - учителката в детска градина беше чула само звука от падащата чиния

Иван замръзна. Долепи се плътно до стола и задържа дъха си.

Погледът на възрастната жена обиколи всички маси. Иван усети как минава през него.

-Петър, пак ли ти ?

В кратките си спомени, Иван винаги харесваше сенките, тъмните ъгли на стаите, не харесваше докосването на другите, много по-приятно му беше да усеща твърдоста и стабилността на предметите.

Премина през пубертета спокойно, едва в последните класове на гимназията за първи път отиде на среща. Тя беше от съседния клас, бяха се уговорили в чата, пред киното той беше намерил с гърба си твърда опора в един стълб, затаи дъх когато тя тръгна към него.

Погледът ѝ се плъзна и даже не го забеляза. С това се изчерпи реалният му любовен опит. 

Неосъществяването на неудобни ситуации и конфликти се превърна в най-отличителната черта на живота му.  Моментите в които трябваше да се изправи срещу напрежението на случването, Иван игнорираше и те го пропускаха. 

Точката в която нещата излязоха напълно извън контрол, беше интервюто му за работа. 

Интервю което продължаваше вече тридесет дни. 

Интервюиращият закъсня 2 часа. Когато влезе зададе въпрос за името, зачака и погледът му обикаляше цялата стая, отне много време преди да погледне Иван в очите, а той искаше след всеки въпрос да си тръгне. След няколко часа му обявиха, че не може да си тръгне и утре ще продължат разговора с него. В съседната стая имало легло и баня. Той  се опита да възрази, че това е отвличане.  Беше му показана бланка за временен арест с печат от полицията. 

Животът на Иван започна отново в главата му, Той усещаше физически как поема първия си дъх. Абсолютната тъмнина на момента. Косите на майка му който го  прегръщаха. След това животът му беше дълъг и прав тунел. В края му имаше светлина и той бягаше от нея, с гръб навлизаше все по-навътре в тъмнината. Тъмнината, в която се беше родил. Уютът на родното място. Всяко вниамние което плучваше в живота си, го заслепяваше като взрив.  Мислите му панически се разбягваха в главата му, той спираше да диша и опипом търсеше опора в предметите. Нямше други желания. Животът му беше линията на бягството.  Това че някой беше записал някъде името му и сега му обръщаше внимание беше равносилно на това да бъде захвърлен по средата на площада и цялата светлина на слънцето да пъде насочена към него. На следващия ден затай дъх и се опита да намери опора в леглото. Без да мърда. Влезе човек в униформа остави поднос с храна и жълт плик. Цял ден никой. Светлината не спираше. 

На третия ден влезе човек в бяла престилка, осветлението изгасна. Един глас започна да звучи

- Иван Иванов, 32 години, ерген, националност; българин ....

Целият му живот, на филмова лента, глас минаващ през диапозитива и прожектиращ думите му в главата. Сухо.  Думи като подредени камъни на зид. Студени, тежки, твърди.

Накрая огромен каменарски чук се стовари върху зида. Разпръсна го на парчета и ярка светлина освети всяко парче.

- Иванов, Вие притежавате рядка мутация, Вие сте незабележим. Имаме нужда от Вас ...

Звуците родължиха да запалват малки прожектори и да осветяват всеки къс от живота му. Стаята се превърна в стадион на който можеше да се види най-малкия стрък трева. 

Папката на масата съдържаше снимки. Годишници или случайни фотографии от родителите му. На всяка снимка която той си спомняше кога е направен и колко се притесняваше, той остсъстваше. На всяки снимка имаше по един празен стол. Снимките на които можеше да види лицето си , бяха снимките в които майка му ли ли баща му го бяха изненадали.

Трийсет дни в които искаха да управлява своята незабележителност. 

Трийсет дни в които искам само да изгасят осветлението