Знахарката

     Тръгна си когато луната свършваше. Тръгна си и никой не разбра кога е станало. В тъмното на нощта, с помощ от вятъра и под съпровод на сова. 

       На сутринта Земеделецът бил дошъл както е обичаят. Поляната била отъпкана добре и широка следа водила към гората. Беше тичал почти час докато краката му не се преплели, едвам се върнал.

    Извикаха Ловеца. Той използваше последните лъчи на слънцето да огледа. На поляната беше трудно да се разбере какво е станало през нощта. Цялото село беше минало и оставило своята следа. 

- При втори петли се събираме. Пет човека. Една луна няма да ни има.

    Нямаше доволни от решението на Ловеца, младите искаха да тръгнат веднага, старите пресмятаха колко жито ще загубят от липсата на пет здрави мъже в жътва. Все пак едните усещаха, а другите знаеха, гладът може да убие неколцина, но спрат ли да си помагат ще загинат всички. 

    В тъмното се събраха, дружината и трима старейшини. Ловецът прерови торбите, изхвърли няколко неща, върна някои да си вземат забравените или непредвидени сечива и храна. Бяха тръгнали от  центъра на селото и с трети петли се появи и тънката светла линия на Изток, точно над гората в която трябваше да влязат. 

    Времето отлиташе над мъжете. Думи липсваха. Широката следа от смачкана трева се вля в добре утъпкан и прашен коларски път. Ловецът направи знак да го изчакат, разходи се в двете посоки, клекна, пи вода, махна с ръка и продължиха. Четири човека гледаха втренчено гърба му и  се питаха  "Защо на там?", но всички вярваха в него. На няколко малки кръстопътя, отново човекът в зелено-кафяви дрехи, разузнаваше и се връщаше за да продължат по широкия път. Прахът неусетно, плъзна върху обувките им, изкачи се по краката  и се настани на главите. След цял ден вървене не срещнаха никой, звуците на животните идваха от далеч и  изчезваха когато наближаваха. Тъмнината се изпречи пред групата, първо с приятна прохлада, след това с напрежение в очите и накрая стовари тежест в краката. Между два огромни камъка Ловецът откри добро място за пет човека. Инструкциите му бяха  ясни, Без огън тази вечер. Вечерята е яйца и шепа ядки за всеки. На камъка пръв се качва Младия Ковач. Когато се появи луната, той буди Младия Готвач. Когато луната стигне върха на дърветата той буди Ловеца. Земеделецът и Шивачът почиват тази нощ. Не разчитат на очите си, слушат внимателно. Всеки дежурен държи камък в ръката си провесена през ръба на скалата, ако изпусне два пъти камъка буди следващия. Без разговори. 

    Сънят бързаше. Грабна мислите на едва положилите глава пътници. Грабна ги и отлетя на изток. Като хрътка душеше и търсеше. Завираше и под най-ниските корони на дърветата и в най-дълбоките дупки. Търсеше сладкия аромат на невена вплетен в косите на Младата знахарка. Невенът чиито оранжев цвят, тъмно и загадъчно преразказваше бързия и хапещ жълт цвят на роклята й, дръзко се открояваше зеленото на очите й. Невенът роден от семената на невена, който Знахарката, нейната майка, е носила когато с жените са я оставили на поляната в нощта. Нощта  преди да отиде да живее с най-големият син на Земеделеца, да му роди син и след пет години да се оттегли в нейната къща в гората, където след няколко месеца в лехата с невен да намери дара от Благодарните духове на селото. Малко момиченце със зелени очи и гарванова коса, преродената душа на Знахарката. 

    Птиците първи виждаха изгрева. Ловецът улови топлите лъчи в песните им и разбуди групата. Той добре различаваше следите по които трябваше да вървят, а и не бяха излезли от познатите му райони. Всички бързаха. Болката в краката, отмина след първите стъпки. Земеделецът се опитваше да не изостава от Ловеца, на места искаше да го изпревари и да тича. Сърцето му биеше учестено, толкова бързаше, че понякога прескачаше удар за да спести време. Да можеше само всеки удар да е крачка, скок, сигурно биха ги стигнали още тази вечер. Сигурно още преди слънцето да залее всичко със злато, щеше да я държи за ръка. Толкова години беше чакал този ден. Толкова дни бяха пълни с желанието за този ден. Очите му така дълго разказваха на ръцете за момичето с цветните рокли сред полето, че ръцете сънуваха цвета на роклите, пръстите галеха аромата на цветята вплетени в косите й. Времето изпиваше силата на  земята и я вливаше в тялото на Земеделеца. Нито слънцето, нито дъжда можеха да победят това тяло, то преминаваше през дните подобно на плуг теглен от здрав добитък.  Браздата беше дълбока, права и остра, издигаше пръстта от дълбоко, обръщаше я, смесваше я за да я превърне в легло за бъдещия посев. Петте години които трябваше да имат заедно, вече живееха в сънищата му. Денят беше само подготовка за тях. Колкото по-тежко и здраво работеше тялото през деня , толкова по-живи и истински бяха картините нощем. Седейки до потока, който избра Ловецът за почивка тази нощ, Земеделецът копнееше да затвори очи, в съня си искаше да усети сърцето ѝ там където неговото оставаше празнина.

    Отново тъмнината беше първата която стана свидетел на тръгването им. Краката се раздвижиха, но усилието беше заповед. Младият ковач беше свикнал с дългото стоене до наковалнята и с тежестта на чука, сега камъните и наклонът му се присмиваха. Сутрешният студ и вечерен хлад  захапваха дебелата му кожа. Пробиваха я и вливаха в костите му лед. Превръщаха ги в стомана По-студена и здрава от стоманата на сечивата му в раницата. В тези моменти той притваряше очи и следваше звука на стъпките пред него. Те бяха ритмичното движение на въздушния ковашки мех, с всеки дъх той се доближаваше до огненият оранжев цвят вплетен косите й. Коси които щяха да прогонят студа, да нагреят и омекотят костите му, ръцете му ще се извият в обръч, който ще я прегърне,  ще се стегне около нея и никога да не я пусне. Дълго след като плътта изчезне, оранжевото ще остане по стоманените пръти и ще блести сякаш е излязло от пещта. Тази вечер докато другите спяха, а той се ослушваше, разглеждаше ножовете си. Някой сини и с температура на зимен ден, други вече се покриваха с дребни оранжеви точки, сякаш сънуваха невен.

    Луната грееше с половината си лице. Отминалия ден бяха спрели да следват пътека, сега следата им беше едва доловимо наклонени треви сред гората. Ловецът поставяше в основата на няколко дървета малки тотеми. Така пътят за връщане ставаше белязан. Младият готвач разтриваше ръцете си, мачкайки дланите една в друга. На пръстите му липсваха горещите стени на посудата. Носът му жадно душеше и търсеше познатите аромати. Когато откри всички, извади няколко стръка от джоба си. Докосваше листата, стриваше ги между пръстите си и с върха на езика приемаше душата им. Експлозии изригваха под затворените му клепачи. Всяко листо подскачаше от ударната вълна, премяташе се и се спираше едва когато откриваше точната ниша. Всичко беше подредено съвършено, между всички отделения имаше невидими ароматни нишки, къде по-тънки, къде по-дебели. Всичко се носеше в съвършен и завършен кръг около малкото оранжево цвете. Точно както той я виждаше в ханът на баща си.

     От първият ден гората водеше битка с хората. Тя не искаше тяхното унищожение. Тя искаше да заличи цивилизацията от тях. Остри клони се впиваха между тънко изплетените нишки. Разделяха ги. Опъваха ги. разкъсваха ги на къси или дълги резки. След първите дни Младия шивач трудно успяваше да възстанови защитата на бледите човешки кожи. С тънката метална игла и здраво преплетена нишка, съединяваше разкъсаното. Затваряше устите зейнали по дрехите на пътниците. Осигуряваше им още ден защита. Пръстите, водени от острия поглед, пъргаво играеха по ръбовете на плата. Тези пръсти помнеха жълтото на роклята й, конеца бе вплел топлина и дъх, които се разстилаха от раменете под  косите, спускаха се по стройния гръб и стигаха до тънките глезени. 

    Същото жълто изгаряше зениците на пътниците на гол връх. Групата седеше срещу ловеца. Вятърът се възползваше от работа на гората и търсеше всяка възможност да обрули до безчувственост  оранжевите мечти на пътниците. По пътя си той свързваше оставените тотеми. Трима от пътниците щяха да поемат този път. Те щяха да отнесат на старейшините новината, че Ловецът и Земеделецът продължават. Отвъд върха. Двамата трябваше да вървят докато луната не се изпие  до край и в този ден, ако не са намерили целта си, двамата щяха да съберат страниците си от Завещанието на селото и да разберат съдбата си.

    Тази нощ Ловецът се събуди, но не помръдна. Земеделецът седеше на фона на голямата луна. Мислите му се концентрираха в главата, изпълниха я и се пуснаха по сините лъчи. Гняв се изля към светлият диск. Лицето на небето бездушно измерваше времето и неуспеха му. Земеделецът проклинаше светлината, язвително хапеше недъгавите петна по Луната. Защо този верен другар, който години наред събираше и пазеше мечтите и желанията му, сега седеше безчувствен? Защо така бърза да си тръгне и да отстъпи място жълтия равен диск? Нима сега не може да спре, да му даде шанс да настигне желанието си. Кои са те, обитатели на небето, че убиват надеждата му? 

Луната се скри от обвиненията му.  

    Със зареден лък Земеделецът посрещна жълтия диск, който се прехвърляше през ръба на хоризонта. Първата стрела  потъна в мекото туловище на Слънцето. Той щеше да накара слънцето да се скрие във нощта, щеше да обезобрази безупречния образ и щеше го накара да се скрие при Луната, така ще победи и спре времето, щеше да прекъсне пътя му и щеше да настигне Знахарката.

    Когато стрелите свършиха ловецът вдигна Земеделецът  и заслизаха по стръмния склон. Потънаха в сенки. Отмъщението на нощта се усещаше в тъмните петна под дърветата. Времето заживя в кратката им. То се задвижваше с крачките им и спираше в съня, отне дрехите, оръжията и волята им. Доведе ги до голямо дърво. На него висяха дрехи. Захабена и разкъсана на един от клоните висеше жълта рокля. 

    Преданията от Заветът на селото се изляха и отъпкаха тревата. Плътта се отпусна и се довери на естествената поза на костите. Тънкият сърп на луната изсмука последните въздишки.

    През река и брод се намираше село. В центъра гореше огън, всички се бяха събрали около него и празнуваха. Тя се бе завърнала. Рядкото се случваше и това вещаеше голям късмет и плодородие. С черни коси и зелени очи, тя се сливаше с хората. Неразбрани думи  я къпеха с радост и усмивки.

     През няколко години изчезваше момиче. Заветът повеляваше след двайсет години да я търсят. Тя щеше ги чака на поляна. Облечена с жълта рокля и с невен в косите.